До КОВИД бях тату артист. Ето как станах кожар.

Повече от десет години работех с игли, мастило и човешка кожа. Обичах занаята, защото не прощава. Една грешна линия. Някой си тръгва с това до живот.

Беше март 2020. Затвориха студията. Първата седмица бях разочарована. Втората — разсеяна. На третата започнах да излизам.

Живея близо до Родопите. Имах време за първи път от години. Вместо да чакам всичко да се отвори, тръгнах по еко пътеки. По няколко часа на ден. Сама. Без план.

На една поляна, някъде над Асеновград, видях възрастен мъж с брадва. На брадвата — кожен калъф. Не нов, не лъскав, не "дизайнерски". Стар, потъмнял, с патина, която не може да се имитира. Попитах го откъде е.

"Дядо ми го направи. 1978-ма."

42 години. Един предмет. Все още служи.

Нещо щракна. Толкова много неща днес не издържат и 6 месеца. Купуваме, изхвърляме, купуваме отново. А тук беше нещо, направено от човек, което преживява своя собственик.

И тогава купих първата си кожа, игли, восъчен конец. Изглеждаше просто — режеш, шиеш, готово. Не е просто.

Първият ми портфейл беше срамен. Шевът — неравен, ръбовете — необработени, кожата — избрана погрешно. Вторият беше по-добър. Двадесетият вече не се срамувах от него.

Научих седларски шев — техника от 1800-та година, с която се шият юзди за коне, седла, военно снаряжение. Две игли, един конец, работа в двете ръце. Няма машина, която може да я направи — когато един бод се скъса, останалите не се разплитат. Затова държи 20, 30, 50 години.

Името Foxtail дойде по-късно. Лисицата оцелява не защото е силна, а защото е тиха, търпелива и хитра. Три качества, които трябват, за да работиш кожа.

Днес работя сама, в малко ателие в Асеновград. Не искам екип, не искам машини, не искам да правя хиляди парчета. Искам да правя неща, които някой ще пази 40 години и ще каже:

"Това го направи един човек."

Това е Foxtail.